НДФ "13 века България"

НДФ "13 века България"

Начало / Новини / Чипровското въстание, Петър Чолов

Чипровското въстание, Петър Чолов

16.09.2008

След книгата „Волжките българи”, подкрепана от НДФ „13 века България”, професор Петър Чолов издаде през месец септември и своя труд „Чипровското въстание 1688 г.”

Публикуваме предговора, написан от професор дин Христо Матанов, карта на антиосманската съпротива на българите през XVII век, рисунката „Набиване на кол” от Френската национална библиотека в Париж и рисунката на Х. Бек „Провисване на ченгел на християни” – 1586 г. – от Австрийската национална библиотека във Виена.

320 години от Чипровското въстание

През лятото на 1683 г. една ужасяваща вест обхожда християнска Европа: столицата на огромната Хабсбургска империя - Виена - за пореден път е обсадена от огромна османска армия, командвана лично от султан Мехмед IV. Мнозина вероятно са правели зловеща аналогия със събитията от пролетта на 1453 г., когато друг султан със същото име обсади и превзе столицата на Византийската империя Константинопол. Дали съдбата отново бе изоставила християните и дали Виена нямаше да последва ориста на Константинопол: този въпрос вълнува монарси, военачалници, свещеници и обикновени хора. Макар, че в онази епоха никой все още не използва модерния днес израз „сблъсък на цивилизациите", за повечето съвременници е ясно, че под стените на Виена се решава съдбата на голяма част от европейския свят, заплашен да сподели съдбата на Балканския полуостров и да бъде залят от вълната на османското нашествие.

Но и Османската империя през XVII в. не е същата, както в предишните столетия. Тя изпитва остра криза, породена както от вътрешните й проблеми, така и от увеличаващата се християнска сплотеност. Османският политически елит ясно осъзнава, че османската милитаризирана обществена структура има нужда от ефектна военна победа, за да се стабилизира и за да си възвърне предишната военна и управленска мощ. В тази насока работят представителите на известната везирска фамилия Кьопрюлю. А каква по-желана победа от това, да се превземе Виена и да се удари в сърцето основният османски противник в тази епоха: Хабсбургска Австрия. На 14 юли 1683 г., след близо тримесечен поход, огромната османска армия се добира до стените на Виена и започва обсадата на града. Гарнизонът и жителите обаче оказват неподозирана за османските военачалници и лично за султана упорита съпротива. След двумесечни сражения върху османския лагер ненадейно връхлита в тил конницата на полския крал Ян Собйески. Поражението на османците е такова, че в християнски плен попада шатрата на великия везир Мустафа Кьопрюлю. Той с мъка спасява живота си и се добира до Белград, но там е обезглавен по личната заповед на султана. Християнска Европа ликува! Войските на кръста не само спасяват Виена, но започват мащабно настъпление към вътрешността на балканските владения на султана. За поробените от близо три века балкански и български християни настават месеци и години на надежди за отхвърляне на омразната им османска власт.

Днес е лесно да се каже, че потисканите от тогавашната ос­манска административна машина българи винаги са били готови да се жертват за своята свобода. В онази епоха обаче действителността е далеч по-тъжна и безперспективна. След героична съпротива в края на XIV в. българските земи падат под османско владичество, което ги откъсва от традиционната им европейска цивилизационна среда. Опитите за отхвърляне на чуждата власт не престават, но ако трябва да сме откровени, те дълго време са предварително обречени на неуспех. Османската империя бързо се превръща в огромен ислямски колос, разпрострял своята власт над три континента. Този колос мачка по-малките държави, налага в своите територии добре функциониращ режим за изсмукване на ресурси за експанзия и не крие амбициите си за световно господство. В Европа също се боят от османската експанзия и дори кроят планове да дадат решително сражение на османските войски в околностите на Кьолн. При това положение българите, а и другите им балкански събратя нямат възможност сами да се опълчат срещу Османската империя, нито могат да разчитат на помощ отвън: самата Европа е в състояние на отбрана. Историческата съдба бе научила българите да имат здраво усещане за перспектива. Те вдигат глава само тогава, когато от фронтовете на християнско-османския двубой идват обнадеждаващи вести за християнски победи. Макар и откъснати от Европа, българите, чрез своите най-видни представители, се чувстват част от европейския свят и съзнават, че съдбата им е органически свързана с него. Затова, когато в близост до българските земи се развеят християнски бойни знамена и когато османците са в отстъпление, хиляди българи с готовност вземат оръжието и се нареждат в редовете на борците срещу ислямското всевластие.

През 1686 г. австрийските войски започват победоносно настъп­ление на Балканите. По този повод в българските земи се организират и вдигат толкова въстания, колкото не е имало от началото на османската власт в тях. Още същата година е организирано т. нар. Второ търновско въстание. Две години след това на борба се вдигат българите - католици и православни от Чипровец, околните католически селища и от цяла Северозападна България. Година след това знамето на въстанието вди­гат българите от Македония, предвождани от легендарния Карпош. Ако не бяха зигзагите на голямата европейска политика, чиито участници често изоставят християнската кауза за лична полза, нарушават моно­литността на християнския лагер и пречат на австрийските войски да се концентрират на балканския фронт, българите и техните съседи още в края на XVII в. можеха да вкусят от плодовете на забравената и така желана свобода.

В серията от антиосмански въстания в българските земи след победата на християните край Виена Чипровското въстание заема особено място. В Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура живее будно българско католическо население. То има дълголетни връзки със свободния християнски свят, излъчва от своите среди видни представители на католическата пропаганда в Югоизточна Европа, ражда едни от първите български дипломати с разклонени връзки на Европейския континент. Хора като чипровчаните Петър Богдан и Петър Парчевич са били европейци по образование, по дух и по съдба, но в същото време са били пламенни български патриоти, посветили перото и живота си на каузата на българското освобождение. Показателен е и случаят с дубровнишката фамилия Соймировичи, чиито представители претендират, че тя е стар болярски род от Чипровец. Във въпросните католически градчета съществуват добре уредени за времето си училища, в които преподават хора с дипломи от престижни италиански учебни заведения. Благосъстоянието си хората от този край свързват с рударството, развивано още по времето на свободната българска държава и продължило да съществува в условията на новата власт. Тъкмо защото са икономически активни и образовани, тези българи още по-трудно понасят османските издевателства. Защото стара и доказана истина е, че най-активните и упоритите борци срещу султанската тирания са не смазаните от данъци и произвол българи, а онези, които поради своята предприемчивост и икономическа активност не виждат перспектива за живот и развитие в пределите на Османската империя.

Историческата наука обича събитията да имат свое ясно начало и свой ясен край. Затова, когато се говори за въстание, обикновено се сочат точни дати: то започна еди кога си и завърши еди кога си. В случая с Чипровското въстание тази традиционна схема като че ли не работи. Десетилетия преди избухването на въстанието изворите споменават за кризата, която изживява местното рударство, свързана с общите икономически неблагополучия в Османската империя. Икономическите трудности засилват усещането, че султанската власт води до стагнация и липса на перспектива за възходящо развитие. Връзките с католическия свят нагледно убеждават елита на местната католическа общност в разликата между един деспотичен и тираничен режим, на който те са подвластни, и възможностите, които дава далеч по-свободният европейски свят. Затова още от началото на XVII в. изворите говорят за готовността на хората от Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура, както и на околното православно население да въстане. Видни чипровчани, като например Петър Парчевич и други негови по-стари и по-млади съвременници, посвещават живота си на каузата на антиосманските коалиции и непрекъснато обикалят Австрия, Полша, Италия, Украйна, Русия и други християнски държави, за да спомогнат за обединяването им в борбата срещу полумесеца. Голямата християнска победа под Виена и настъплението на австрийските войски към българските земи дават на тези хора увереност, че свободата е близка и че е време да се вдигне оръжие срещу омразния потисник.

През месец август 1688 г. австрийските войски действат успешно в района на Белград и Железни врата и се озовават в непосредствена близост до българския северозапад. С огромен ентусиазъм българите от този район получават вестта за падането на Белград в християнски ръце на 6 септември същата година. За жителите на четирите селища и за другите живеещи в околността българи това събитие е схванато като знак за вдигане на въстание.

Ядрото на въстаническите сили се образува от четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които се насочват към района на Чипровец в състава на унгарска военна част, предвождана от Владислав Чаки. При появата на тези въстанически сили в Чипровец и в Копиловци се формират общо осем въстанически чети. Въстаническите сили се насочват към района на днешния град Монтана и организират свой военен лагер в местността Жеравица. Тук се стичат множество български въстаници и от православните села и градове в северозападните български земи. Въстаниците се опитват да въведат в своите редици елементи на австрийската регулярна военна организация. За кратко време те стават господари на района, но техните действия показват, че им липсва необходимата организация и боен опит. Въстаническите чети се впускат в необмислени набези в съседните територии за набавяне на припаси и така излагат основните си въстанически ядра в Жеравица и Чипровец на риск. Основната слабост на избухналото въстание се състои в това, че неговите ръководители не успяват да осъществят постоянна връзка с австрийското командване и да съгласуват действията си с него. А и австрийските войски, след превземането на Белград, спират своето настъпление и се готвят за прегрупиране поради надвисналата от страна на Франция опасност от война. Без да го осъзнават в пълна степен, въстаналите българи от Северозападна България отново стават заложници на голямата европейска политика.

Тъй като основните османски военни сили са ангажирани на фронта с австрийците, срещу въстаналите български области е изпратен сборен отряд от унгарци и турци, командвани от унгарския благородник Емерих Тьокьоли. Зигзагите на историческата съдба правят този изявен унгарски борец срещу Хабсбургите османски съюзник. Емерих Тьокьоли е опитен военачалник и веднага забелязва лошата организация в средите на въстаниците. Той използва едно необмислено излизане на въстаническите сили извън лагера им в Жеравица и им нанася тежко поражение. След като въстаническият лагер е превзет и хиляди български въстаници са избити, единственият укрепен пункт на въстанието остава Чипровец. Емерих Тьокьоли обсажда града и напразно се опитва да накара неговите защитници да сложат оръжие. След няколко неуспешни атаки неговите сили превземат града и го подлагат на страшно опустошение. По-голямата част от жителите му са избити, други откарани в робство, а само малка част успяват да се спасят в дебрите на Стара планина. Само от Чипровец победителите откарали около 100 коли с плячка. Същата съдба сполетява и останалите въстанали селища. Опустошението, на което са подложени въстаналите български райони, е толкова голямо, че в продължение на повече от десет години след въстанието османските данъчни регистри споменават за почти пълното им обезлюдяване.

Въпреки претърпяното поражение групи от чипровчани продължават дейно да участват във войната срещу Османската империя в състава на различни австрийски военни и паравоенни формирования. Уви, историческата съдба не била благосклонна към тях, тъй като християнските сили, обединени в т. нар. Свещена лига, не успяват да разколебаят властта на ислямската империя в българските земи въпреки забележителните им успехи срещу османските военни сили. Сключеният през 1699 г. Карловацки мир е изключително важен за християнска Ев­ропа, но е знак за българите, че тяхното освобождение още не стои в дневния ред на европейската политика.

Освободителните въстания са особен феномен в живота на всеки народ, попаднал под чужда власт. Това важи с пълна степен и за българите, принудени векове наред да търпят потисничеството на една могъща азиатска империя. За всеки непредубеден изследовател е ясно, че силите са неравни: няколко хиляди въстаници не са можели да разклатят властта на империята, разполагаща, дори и в периоди на криза, с впечатляващо военно превъзходство над тях. Тогава човек неволно се запитва нужни ли са били тези жертви и страдания само за да се установи, че освобождението е невъзможно? Подобен въпрос е стоял пред поколения българи, но сред тях винаги е имало хора, които въпреки рационалните размишления за евентуалната полза са се решавали да вдигнат оръжие. Какво ли ги е подтиквало към тези героични действия? Очевидно стремежът да бъдат част от своята цивилизационна среда, та било то и с цената на пролята кръв. Очевидно чувството за национално достойнство, което не се измерва с добитите или пропуснатите исторически ползи. В този смисъл дейците на Чипровското въстание, чиято 320-годишнина отбелязваме, са били истински българи, достойни предшественици на онези поколения свои сънародници, които ще преживеят българската Голгота и ще превърнат България в неразделна част от европейската общност.

Проф. дин Христо Матанов