НДФ "13 века България"

НДФ "13 века България"

Начало / Новини / НДФ "13 века България" подпомогна издаването на нова книга за Цар Борис ІІІ

НДФ "13 века България" подпомогна издаването на нова книга за Цар Борис ІІІ

17.09.2007

Националният дарителски фонд  “13 века България” и Главно управление на архивите издадоха том втори на книгата “Цар Борис III в британската дипломатическа кореспонденция (1934 – 1941)”. Одобрен е от издателския съвет на фонда с председател акад. Вера Мутафчиева, а съставител е Димитър Митев.

На страница 280 четем:

Биографична справка за VIР персоните в България, която се изготвя ежегодно и е предназначена за ползване от дипломатите, правителството и държавните органи на Великобритания
София, януари 1940 г.

Негово Величество Цар Борис III

Роден на 30 януари 1894 година. По-големият син на бившия Цар Фердинанд и първата му съпруга принцеса Мария-Луиза Бурбон-Парма. Покръстен в Източноправославна вяра на 14 февруари 1896 година. Заема престола на 3 октомври 1918 г. след абдикацията на баща си. Детските години от живота му са белязани от строга дисциплина. Израснал в сянката на своя властен и суров баща, Негово Величество – едва на 24 години – се оказва на престола на една страна съсипана… и оставен на произвола на съдбата, белязана от разрушителните стихии на политическата омраза. Лишен от съветници, притежаващи политически опит, тъй като войната бе дискредитирала всички политически партии, а техните лидери бяха изхвърлени на политическото бунище. Едва ли може да се измисли по-суров тест за характера и издръжливостта на младия суверен, тест, който бе издържан от него отлично, да не кажем блестящо.

Избягвайки да се ангажира пряко с управлението на страната и умело отбягвайки светлините на прожекторите, той съумява да превърне Короната в устойчив фактор на Конституционализма. Всеотдайността и забележителното му чувство за дълг, съчетани с природната му интелигентност и прозорлив ум, наследени от неговия баща, са само част от чертите, характеризиращи личността на Негово Величество. Той неизменно демонстрира отлична осведоменост, особеностите на неговия народ са му пределно ясни, а по отношение на международната политика проявява тънък усет. Тези качества, съчетани със забележителния му личен чар, превръщат неговата личност в национален капитал за една страна, за която не без основание се твърди, че той, макар и да не е българин, всъщност е единствения истински патриот. Докато той е на Трона, може да се разчита, че ще опази България от политически авантюри. От друга страна обаче, терзанията изживени през младостта му, го карат да се въздържа от каквито и да е било действия, които биха могли да накърнят неговата популярност. Той предпочита да изчаква развоя на събитията, отколкото да се стреми активно да ги предизвиква; хитростта и потайността са обичайните му способи, с които посреща текущите трудности; анализът на неговото поведе­ние в последно време сочи, че едва ли може да се разчита, че Негово Величество е в състояние да отстоява праволинейна политика.

На 25 октомври 1930 г., в Асизи, цар Борис се жени за принцеса Джованна Савойска, сега царица Йоанна. Непоколебимата готовност на Нейно Величество да се отъждестви с новата си Родина, чийто език тя научи, спечели сърцата на нейните поданици, а всенародната почит, на която се радват Техни Величества, бе открито манифестирана чрез бурната радост по повод раждането на дъщеря им на 13 януари 1933 г., а още по-спонтанно по повод появата на престолонаследника на 16 юни 1937 година. И в двата случа царските рожби бяха покръстени в Източноправославна вяра.

Превратът от 19 май 1934 г. до известна степен накърни престижа на Негово Величество, главно в средите на по-образованите хора, където Царят открито бе критику­ван, че е оставил събитията да се развият до степен, когато вече е станало твърде късно да бъде предотвратено насилственото сваляне на парламентарното управление и завзе­мането на властта от един режим, включващ в себе си политици с републикански възгле­ди. От друга страна обаче, смяната на режима не накърни популярността и обичта, на които Техни Величества се радват сред мнозинството от обикновените хора в България. Цар Борис, още от самото начало на събитията, даде ясно да се разбере, че не възнамеря­ва да се меси в действията на правителството и по този начин упражни успокояващ ефект върху общественото мнение, което позволи на Короната да се запази като фактор на стабилността в държавата.

Така или иначе обаче, държавният преврат остави Царя до голяма степен в ръцете на едни революционери, които, в преобладаващата си част, бяха враждебно настроени към него. Постепенно, чрез изключително внимателна политика и търпение, през след­ващите 18 месеца Негово Величество успя да възстанови положението си. Следващите кабинети начело с ген. Златев и мосю Тошев отбелязаха постепенното ненатрапчиво елиминиране на противниците на Царя. Когато, в резултат на всичко това, полк. Велчев организира неуспешен опит за преврат през октомври 1935 г. (Негово Величество твър­ди, че една от целите била неговото физическо премахване) това предизвика падането на мосю Тошев и формирането от мосю Кьосеиванов на първия от серията кабинети, които могат да се характеризират като „царски". От тогава управлението на България всъщ­ност е нещо като „неограничена Монархия", тъй като не е тайна, че мосю Кьосеиванов, поне що се отнася до външната политика, не е склонен да поема отговорности. Въпреки, че това – съвсем естествено – предизвиква критики отстрана на бившите партийни лиде­ри, дори и те не се осмеляват да го обвиняват в стремеж към установяване на диктатура. Подобни стремежи са в противоречие на самата същност на царя. Проблемът пред него е по-скоро как да възстанови отговорното упражняване на властта от страна на прави­телствата в страната, като същевременно се избегне риска от нова намеса на армията. В тази насока действията на Царя бяха изключително предпазливи и изглежда, че сега вече целта е постигната.

Положението на Негово Величество силно укрепна след раждането на престоло­наследника. Противно на очакванията, италианската женитба не внесе промяна в скромния и уединен начин на живот в Двореца.

* * *

Горният текст е писан от моя предшественик и като имам предвид собствените си наблюдения, аз съм склонен да потвърдя в общи линии неговата преценка с евентуално­то изключение на пасажа „анализът на неговото поведение в последно време сочи, че едва ли може да се разчита, че Негово Величество е в състояние да отстоява праволиней­на политика". Според мен тази преценка се нуждае от известно уточнение. Общо взето съм склонен да приема, че Цар Борис притежава по-силно развито чувство за дълг и е по-принципен в сравнение с някой от другите балкански монарси. Неговата лоялност обаче е по-скоро свързана с България, отколкото с някаква чужда сила. Освен това, струва ми се, че той е дълбоко убеден (според мен с основание), че единствената надежда за оцеля­ване на България е свързана със съхраняването на Династията. Негово Величество е болезнено съвестен по отношение на изпълнението на своите задължения и обикновено се озовава пръв на мястото на случващите се злополуки или бедствия. При неотдавнаш­ната катастрофа на камион, случила се в близост до неговата извънградска резиденция, той успял пръв да се озове на мястото на произшествието и да даде първа помощ на пострадалите, докато успеят да пристигнат лекарите. Много подобни истории се разказ­ват за него.

Цар Борис е страстен планинар и ловец и често обикаля планините или предприема ловни излети из най-отдалечените кътчета на страната си. Той лично ми е доверя­вал (според мен съвсем искрено), че най-щастливите му спомени са свързани с кратките му посещения в Англия и Шотландия. Негово Величество питае изключителна привър­заност и уважение към британската кралска фамилия.

Струва ми се, че той, в крайна сметка, е един трагичен образ. Понастоящем, по силата на обстоятелствата, е изпаднал в почти пълна изолация. Сега войната го е от­къснала още повече, в сравнение с отминалите години, от външни влияния, към каквито неговите врагове са готови веднага да го набедят, че се е поддал. Неговите изключител­ни качества – скромният начин на живот, неизчерпаемата работоспособност, енциклопе­дичните познания и широката култура – до голяма степен са допринесли неговата личност да бъде недолюбвана от страна на управниците на съседните държави, които неизмен­но се стремят да му припишат грешките на неговия баща (едно крайно несправедливо обвинение) и не пропускат всяка открила се възможност да сеят недоверие и подоз­рителност по негов адрес. Тази непрестанна враждебност, от една страна, малко го ожес­точава, а от друга затруднява изключително много изпълнението на целите, които си е поставил.*

*Автор на втората част на биографичните бележки е Рeндъл.

РКО. FО, 371/24882, р. 248-249.

За читателите текста избра д-р Тошо Пейков.